Самер Искандар, кореспондент на FT, 1967-2024

Самер Искандар, някогашен сътрудник на FT, умря на 13 август 2024 година в Париж. Той беше на 57. Той остана придружаван по време на заболяването си от любящата си брачна половинка Изабел и щерка Виолет.

Да напиша този некролог за него през днешния ден е мъчно. Самер беше моят ментор и без непрекъснатия темп на нашите диалози се боря да намеря опората си. Въпреки това ще вървя след съвета, който постоянно ми даваше, когато се стопирах пред изречение: хвани крайници си на газта и пиши.

Самер беше финансист, преподавател, откривател и публицист. Да се ​​опита да заключи кариерата си в толкоз доста промишлености, функции и локации е предизвикателство, до което може би единствено той би могъл да се издигне. Бил е член на борда на Banque Libano-Française, старши коментатор в BBC, изпълнителен шеф на Euronext и публицист в същия този вестник, където от 1996 до 2001 година е бил кореспондент на интернационалните финансови пазари, сътрудник в Брюксел, кореспондентът в Париж и основен редактор на списание Connectis.

Сам беше разпален по стопанската система и умеенето му да борави с цифри може би се сравняваше единствено с умеенето му да споделя истории. Това беше мъж, който, когато го попитах през коя година се е срещнал със брачната половинка си Изабел, ми сподели по този начин: „ Първата ни среща беше във франкове; до нашата секунда към този момент бяхме минали към еврото. 

Но една от функциите, които Сам обичаше най-вече, беше да бъде професор. От 2010 година до боледуването си преподава финанси в ESCP Business School. Като един от неговите студенти, въпреки и в друга дисциплинираност, се почувствах в добра компания в деня, в който прочетох стотиците свидетелства на други младежи, върху чиито интелектуален, персонален и професионален живот Сам беше повлиял толкоз надълбоко.

Написах за заболяването на Сам в списание FT Weekend по-рано тази година, след което той и аз продължихме да се срещаме постоянно, с цел да пишем, обявявайки като полу-шега-полу-желание, че в този момент работим по книга. До това лято, когато към този момент не можеше да приказва, седяхме в Люксембургската градина, където слушахме музика. Или в църквата Saint-Germain-des-Prés, където запалихме свещи. Или на балкона му, където палехме пурети. Думата, която всички тези мемоари навяват в съзнанието ми в този момент е просто: храброст. Самер, за жалост, беше прекомерно проницателен, с цел да може да го употребява за себе си. („ Чували ли сте в миналото някой да споделя „ умря нощес след страхлива борба с тумора си? “ той един път ми се пошегува на арабски.) И въпреки всичко историята му е непълна без това. 

Самер беше самоуверен в най-важния смисъл на думата. Кураж, от остарелия френски corage, от латинското cor, което значи сърцето. Всъщност сърцето остана котвата на Сам, даже когато мозъкът му пое бурята. Той остана воден от и ориентиран към една единствена концепция: да прекарва колкото може повече време със брачната половинка си Изабел и щерка си Виолет. Често той изглеждаше толкоз корав в това разбиране, че съвсем ме накара да се откажа от науката, отхвърляйки суровата действителност на прогнозата си в интерес на един остарял облик, на който той, статистикът, знаеше, че е по-добре да не се отдава: че една неудържима мощ, в случай че се срещне с непоклатима обект, към момента може да се провали. 

Докато пиша това изречение, камбаните на църквата Saint-Germain-des-Prés бият зад мен. Сам беше заровен през вчерашния ден. През целия ден приятелите му си повтаряха, един на различен или на себе си: Сам би се усмихнал на това; Сам би разказал този анекдот. Можех да чуя шепот, който се разнасяше из редовете на църквата, като ехтене от живота на Сам, прорязващо болката и загубата от отсъствието му. Един клиент на погребението носеше тениска Harley Davidson, подобаваща за мъжа, който през февруари 1998 година написа публикация за FT, озаглавена в резюме: „ Вземете живот – вземете Harley “. 

Ковчегът на Сам беше отвеян под звуците на обичаната му ария, „ Can’t Stand Losing You “ на The Police. Свещеникът изглеждаше комплициран, когато чу тези нахални барабани да започват и за миг той стесни органа, като че ли предвождаше протест, което не можех да не си помисля, че щеше да накара Сам да се смее. 

Повечето от историите на неговите другари през целия живот, пет десетилетия от Бейрут до Париж за това, което Сам евфемистично наричаше нас, децата, „ les 400 coups “, не можеха да бъдат разказани в църквата. Те бяха споделени по-късно същата вечер на сладолед, който той обичаше най-вече. Преди всичко дъщерята на Сам, Виолет, държана близо и в сигурност от майка си Изабел, приличаше повече на него, в сравнение с когато и да било преди, същата деликатност в очите, същата палавост в усмивката.

Това ми подсети на това чувство за остатъчен облик, което толкоз постоянно бях изпитвал със Сам през месеците ни писане дружно. Често, когато отклонявах взор от него, надолу към бележника си, с цел да запиша нещо, което беше споделил, или към града, с цел да уловя някоя детайлност, която беше забелязал, се случваше нещо необичайно. Струваше ми се, че усмивката му е обладана от някакво образно ехтене, нещо непокътнато нормално не за хора, а за ярки светлини, които, откакто ги погледнеш и по-късно затвориш очи, устоят.